Стреляха по един данъчен шеф, неуспешно. Но след това убиха бизнесмена Петър Христов, приближен до върховете на властта. И аха да го изкарат светец благодетел. Но ако чете внимателно човек, Цветан Цветанов деликатно взе да се разграничава от него – бил почтен, ама не бил член на ГЕРБ, само симпатизант, направил бил само едно дарение. Не се познавали от по-рано, само откак Цветанов влязъл в политиката…

А същевременно оттук-оттам започнаха да се изказват, че убитият едва ли не колел и бесел в търновския регион, без негова благословия нищо не минава. Фирмите му печелят обществени поръчки из цяла България, няма конкуренция.

Но не е само това. За убитият започнаха да излизат твърдения, че е рекетьор, човек от борческия бизнес, авер на сикаджиите и Борисов. Самият той приживе не е отричал връзките си с борческия бизнес и СИК.

След смъртта му мнозина са си отдъхнали и са черпили, казват хора от бизнеса. Защото убитият рекетирал е до последно, взимал е дори пари в брой с разни обещания от много по-дребни от него бизнесмени, и не е връщал. Използвал е властта за натиск, ако някой му откаже, почват данъчни проверки, тормоз от полиция, мутри.
Работел е в комбина с Котарака Сталийски по някои сделки за „усвояването” на активите на КТБ. С убийството му някой иска да каже нещо на Борисов. Наглостта има предел. Някой се е осмелил да отвръща – на мафиотски методи, мафиотски отговор.

Много читатели се чудят защо медиите започват да приказват, чак като убият някого, а не преди това. Ето защо – за над 10 години управление на ГЕРБ, никой не смее да се оплаче. Едни се оплака с едни суджуци. А колко са още? В цяла България, където под хватката на местната и централната власт не можеш да мръднеш?
Когато става дума за рекет, нито рекетиращият, нито рекетираният искат нещо да признаят публично. Когато става дума за корупция е същото – и който дава, и който взима не признават, защото и двамата са по НК с престъпление.

Повечето хора си нямат представа колко е трудно журналист да накара някого да говори, да го цитира с името му, въобще да оповести някакъв факт. Може да е смачкан на някого бизнеса, ама никой не смее дори да се оплаче, камо ли на медии.
Ама читателят вика – дайте ми факти, дайте достоверни източници. Първо се осмелете, читатели. Вместо да се обаждате непрекъснато ние журналистите да напишем нещо, ама ако може без да цитираме източник и имена. Дори за незначителни случаи, за които нищо не рискуват.

Всеки засегнат от такава публикация – един източник каза, че този е рекетьор, взел е на едни хора парите, пращал им данъчни, полицаи – праща журналиста в съда и той после трябва да води свидетели. А свидетелите се скриват, не искат да свидетелстват и т. н. И ти си готов осъден. Затова всеки журналист, който се занимава с такива публикации (не са много, защото е трудоемко, сложно, неблагодарно), работи само по някои случаи, в които е сигурен, че може да разчита на свидетели, на доказателства.

Отделно, медиите се владеят от издатели, които не искат да закачат властта и вадят компромати само за когото трябва. Или лъжи и клевети.
И остават някои сайтове. Ама ни съдят, как си мислите? Срещу мен, пишещият тези редове, досега е имало общо 9 дела, 4 са приключили. Читатели пращаха дарения за съдебни разноски, ама не покриват и половината. И в момента вървят 5 дела срещу мен.

Така седят накратко нещата с медиите и скритите факти за рекет, корупция и т. н. Защото става с подкрепа на властта. Няма на кого да се оплачеш, ако те мачкат – властта, медиите, всичко е тяхно. Нарича се мафия.