„За България може да се каже, че е свободна страна. Или по-правилно казано – България е странна свобода. По устройство е държава, в която всеки се устройва, както намери. Намира се на кръстопътя на дребните амбиции.
Населението ѝ се състои от бивши, сегашни и бъдещи министри. Занятието на всички се състои в това: сегашните министри да дават амнистия на бившите, а бъдещите – на сегашните.
Страната е разделена на 14 окръга, 60 партии, 600 крила, 6 хиляди групи и 6 милиона мнения, като всяко отделно мнение подлежи на разцепление.
Разположена е между границите си, а разположените в нея не знаят никакви граници.
Снабдена е с железници, чрез които най-лесно се стига до катастрофа.
Има добри и уредени прави пътища, обаче поданиците ѝ предпочитат да вървят по кривите, защото са по-утъпкани.
Държавата си служи с телефони, а държавниците – с телефончета.
Столицата ѝ има обществени сгради и улици, като улиците са пълни с уличници, а обществените сгради с общественици. Случва се обаче и обратното – уличниците се настаняват в обществените сгради, а обществениците се пращат на улицата.
Страната има държавен строй, но самият строй не върви под строй.
Държавата се управлява от хора, според случая. Случаите пък се управляват от случайни хора.
България търгува с всички. Но случва се и обратното – всички да търгуват с България.
Националният девиз на държавата е „Съединението прави силата“, поставен върху разединеното Народно събрание, на което му е нужно да намери една сила, която да му направи съединението.
Държавният девиз на нацията пък е „Боже пази България“ . В случая Бог е натоварен да пази България, вероятно, защото другите са заети да си пазят частните интереси.“
През 1933 г. във вестник „Щурец“ излиза статията „Пътеводител за България – пътища и безпътие“. За неин автор е сочен големият наш сатирик и карикатурист Райко Алексиев (убит от болшевиките след преврата през 1944 г.). Когато човек чете текста, изпълнен с насмешка и ирония, остава с усещането, че сякаш е описана днешната действителност в родината ни.
